Препъвах се по нейните пътеки. Нали сте псували, когато не успявате да контролирате ситуация? Храсталаците, изрисувани от мисълта на някого, се впиват в глезените ви, по-точно – в десния, тръните, сънувани от някого, кървят в раменете ви, по-точно – в лявото, и брод няма – пътят е винаги за онези, другите, които безмерно нехайно пролазват обиколно и вече са далеч – в безбрежието на нищите, които са блажени…

Кого контролирах? Нея? Себе си? Или всъщност Господ? Разбирах го яростно и късно – че контролирайки неистово нещо извън теб, е непризнание. И шамар, плеснат връз Бог.

Но го правех. Понеже съм по шамарите. Защото някой някога ме беше подвел да прочета, че и аз съм Бог и щом съм подобие Нему, значи и аз мога, няма как да не се справя, да върна безвъзвратно губещото се…

МАМА.

"Ние с теб сестри ли сме?". Благо. Блажествено отправен въпрос. Смирен. Куршумена рана в прасеца на кошута. Даже в началото не кърви. Може ли една рана да мисли докато я заболи? А защо да не сме сестри? Господ ли ми дава това послание? Какво означава майка да е сестра на дъщеря си, или дъщерята сестра на майка си, смирението братство ли е между всички останали, които наричаме "нас"?

Докато ожулена хлипам по нейните пътеки, в които има някакъв – ето го!, тук е!, той хвърчи, изтича във въздуха, защо не го виждаш, как да го махна оттук, вземи го при себе си, нека ме остави, дай ми нотариалния акт, няма да му позволя да живее тук, защо, защо ме предаде… – внезапно реалността побеждава начупено душевно огледало и очите се връщат тук. Тук, където всъщност никой не е сигурен дали е тук, или е някъде другаде. "Много живях вече, мнооого… Преди да умра искам да знаеш, че те обичам…".

Какво знам аз за любовта?, треперят скулите ми, докато скачам, за да избягам. А бягам, за да се наплача не пред нея.

МАМА.

Минутките са кратки и едновременни. Извън храсталака. Превключвам на скорост, която не познавам, но километрите ме чакат и докато сълзите са осевата линия, по която драпам, за да не катастрофирам, и докато едната половина в мен е желязна и хладнокръвно стреля по поредния лапач, любовта се покатерва върху компютъра и драпа да ме достигне, облизвайки с топлото кучешко езиче браздичките, пречистващи очите.

Смъртта пълзи като оголено охлювче. Бавно. Не бива да се месим в Божиите работи. Не бива да го мислим даже, подготвяйки се, защото докато се готвим за един, тя идва при друг. "Страхувам се, че ще влезеш в затвора по закона за защита на държавата…", я чувам от онзи мистичен храсталак на мисълта. И с умиление се питам кой изход е по-добър – да щукаш в затвора на държавата, в която пребиваваш, защото да живееш в нея, е затвор, или да чагъркаш стената в затвора "по закона на защита на държавата", за да повтаряш като мантра: "Това е стена. Стена и нищо друго".

Борис Христов лежи до леглото. На мама. Книгата бавничко се отмества и пада, тромаво, като нея, когато се губи в храсталака, и я намирам на пода. Мобилният телефон е далеч – на два метра, горе на масата. И тя с викове го е предизвиквала да я достигне.

"Това е толкова унизително… Много живях…". А аз съм силна. Като крехък трясък от сблъсък на крило на врабче с прозорец. От който винаги се чува само тъпото: "Туп".

Кой е готов за смъртта?

НА МАМА.

Кой знае кога ще позвъни на вратата? Кой знае, че изобщо ще позвъни? Или няма да се промуши като оня, дето "хвърчи", и който е видим за едни, а на нас не се явява, защото сме с диагноза "нормални", нормални старци на млади години.

Бог е кибритената клечка, която с устни загасям, палейки свещичка. Свещичка за миротворение на душите ни. Ставам бавно. Надигам се. Татко шепти: "Никога на колене!", и аз се изправям сред храсталака, в който криволича. Коленете ми скърцат, защото е по-удобно да си се стоварил върху тях, вместо да се изправяш, да се изправяш, да се изправяш, да се изправяш жестоко и отстранено, винаги отстранено, защото ако се вкопчиш, за миг да се вкопчиш – Господ те дръпва за лакътя и те просва. Не за наказание, а за да ЗНАЕШ. Че любовта е отстранение, защото отстранението е дадена свобода на любовта.

Недодялано улавям ръката й. Късметлийка съм. Късметлийка е. Заедно преминаваме през храсталака. И аз съм онази, без значение сестра или дъщеря, или непозната, на която е отредено да не я остави сама. И да я води до Светлината през върхушките.

Време няма. Всичко е калейдоскоп. И се върти пронизващо във вселенския шейкър. Татко и майка, хванали за ръка детето, го водят. Детето е водач в обратното огледално време.

И държи ръката. Държи я. Държи я. Държи я. Докато Бог не го погали по рамото.

Ръката.

НА МАМА.

Веселина Томова, Afera.bg