Протестът: начин на политическа употреба

Сто души барабар с реформаторите, след като ГЕРБ изтеглил своите хора от улицата. Така, по нетипичен за него глуповат начин премиерът Бойко Борисов описа от парламентарната трибуна протестите, които в крайна сметка го доведоха отново на власт, с което отвори врата, през която едва ли би желал да премине, защото ще се окаже в склад, пълен с нелицеприятни за него свидетелства, факти и истории.

Най-напред, ще му се наложи да опровергава сам себе си. Например, още когато започнаха протестите през юни, Борисов заяви, че е забранил на хората си от ГЕРБ да участват и да организират протести. Но тогава Станишев, Доган, Орешарски и Пеевски изглеждаха още в силата си, а сегашният ни премиер имаше сериозни основания да се опасява от политически реваншизъм.

Обратното, в началото на септември, когато стана ясно, че правителството е изчерпало напълно своята обществена легитимност и облаците над личното му бъдеще взеха да се разсейват, подтикна открито герберски лица като Томислав Дончев и Цецка Цачева да застанат зад зеления плакат, който водеше протеста. Нещо повече, бяха организирани автобуси с гербери от провинцията, които се вляха в протеста и създадоха безредици пред задния вход на парламента.

Това късно втурване на ГЕРБ в събитията изправи протестите пред изпитание, тъй като прогони множество активни граждани, чийто основен страх бе, казано в тогавашни термини, да не бъдат яхнати от която и да е политическа сила. Последва интелигентно и иронично писмо от Самуил Петканов, основател на сайта Неновините, на което Борисов отговори на същия ден, че част от протестиращите са негови симпатизанти, друга част - на Реформаторския блок, както и че и има такива, които изобщо са против която и да е власт.

Тези "части" премериха своята тежест броени дни по-късно, когато протестът се разигра под формата на пародийно празнуване на 9-ти септември. Тогава на улицата отново излязоха хиляди протестиращи, при положение, че протестът вече бе напуснат, както от симпатизантите на ГЕРБ, върху които се бе излял гневът на останалите, така и от значителна част от хората, които имат културно отвращение от Борисов или просто политически несъгласия с него. За добро или зло и едните, и другите, повече не се върнаха на улицата и пренесоха своето огорчение в продължаващи до днес безсмислени фейсбук-дебати кой е виновен, кой кого е предал и кой кого е използвал.

Всъщност, когато протестите започнаха, основен обект на гнева бяха фигурите на Пеевски, Станишев, Доган и Орешарски, но в много малка степен им отстъпваха атаки срещу Борисов и ГЕРБ, които бяха разпознавани като част от същото задкулисие, което е обсебило държавата. Редом с това, макар и по-рядко, можеха да се видят антикапиталистически, антиглобалистки и други класически леви послания на граждани, които също не питаеха особена обич към ГЕРБ и неговия патрон. В средата на лятото левите участници в протеста започнаха леко да отпадат, прогонени от послания като "червени боклуци", "кой не скача е червен" и други класики от началните времена на прехода,

Това доведе и до първото свиване в обема на протестното тяло, което за сметка на това получи по-ясна и по-дясна идеологическа определеност. Гръбнакът на протеста се оформи от стари, средни и млади биографични антикомунисти, чийто живот е преминал под знака на разграждането на системата, довело до открадването на държавата. Около една трета от тях симпатизираха на ГЕРБ или просто харесваха Борисов, повече от една трета гравитираха около една или друга формация от сегашния Реформаторски блок (предимно и основно от ДСБ), към една пета бяха съмишленици на "Зелените", а останалите бяха или антипартийно настроени, или фенове на пряката демокрация, или изповядваха разнообразни варианти на анархизма или социални скептицизъм. Мнозина бяха тези, които протестираха просто като граждани, съпротивлявайки се срещу каквито и да е било политически или идеологически етикети.

Накратко, протестът се сви първоначално, когато стана неуютен за разнообразни анти-БСП леви, и втори път, не когато Борисов е "дръпнал" хората си от него, а именно когато неговите хора се втурнаха на улицата по един неподходящ, непремерен и вреден начин.

Точно противоположно бе поведението на Реформаторите от онези дни. Лидерът на ДСБ присъстваще на протеста дискретно, никога начело, без речи и каквито и да е други опити, които биха могли да бъдат разпознати като опити за политическа употреба и злоупотреба с протеста. Зелените лидери като че ли бяха по-видими, но никога не направиха опит да "позеленят", приватизират или екологизират протеста.

Какви са били основанията на едните и другите да постъпят така си е тяхна вътрешно-партийна работа, факт е обаче, че техните съмишленици не можеха да бъдат отличени като групи или знаци в социалното тяло на протеста. Синьото вече бе станало зелено и зеленото – синьо още по времето на протестите срещу закона за изменението и допълнението на закона за горите, които по същество бяха протести и срещу Борисов, мафията и задкулисието. Тогава екологичният протест успя, защото разшири своето послание, разбирайки, че открадването на гората е само част от голямото отвличане на държавата.

В този план, лидерите на зелените и Реформаторите определено се въздържаха от действия, които биха могли да партизират протеста. И вероятно са били тактически прави, както сочи опитът за създаване на нова партия по време и сред редиците на протеста - ДЕОС – която обаче бе бързо изолирана. Нещо повече, дори след победата на протеста, ключовите му лица не влязоха в парламента или в системната политика. И – за да е градацията пълна - част от тях сега са обект на преследване от институции, които са под контрола на същия този премиер, или са обект на атака на медии под контрола на онези, срещу които те протестираха.

Да мислим за това като за парадокси на революцията или ирония на историята би било наивно. По-скоро, откраднатата държава си е все още и в голяма степен присвоена, а на оборите на задкулисието тепърва им предстои пролетно разчистване. Това е истинското предизвикателство пред Борисов, а не броят на протестиращите. Малко или много на брой – няма голямо значение. Те могат да му бъдат съюзници, ако се захване най-сетне да работи срещу модела #КОЙ. Може да ги превърне и в опоненти, ако се грижи твърде явно за интересите на задкулисието.

Васил Гарнизов, "Дневник"
Снимка: Васил Гарнизов

 

 

 

 

 

ВИДЕО

 

 

ФОТО