Измина месец от церемонията, в която президентът Тръмп положи клетва и встъпи в длъжност и макар че със сигурност е твърде рано да се правят каквито и да било конкретни изводи за неговата външна политика, няма нищо нередно в това да се опитаме поне да очертаем контурите на събитията, които наблюдавахме досега. Преди да направим това, ще е полезно да отбележим някои условия и ограничения от местен характер, които вероятно ще повлияят на формирането на външната политика в новата администрация, за добро или за зло. Те включват предизборните обещания, направени от президента и твърдо изразените от него предпочитания, както и стъпките, предприети до този момент.

Без съмнение, основният проблем за външнополитическите наблюдатели в САЩ и навън е потенциалният 

завой на Тръмп към по-топли отношения с Русия

Честите и може би не винаги добре съчленени изявления на Тръмп в подкрепа на президента Путин са обект на значително внимание и притеснения за евентуално предателство от страна новия президент спрямо единната цел на НАТО да се противопостави на агресивната политика на руския президент в Украйна, Крим и на други места. Тези притеснения вече могат да бъдат забравени. В първата си реч пред Съвета за сигурност на ООН, американският посланик Ники Хейли, не спести думите си при определянето на Крим като украинска територия и обяви, че западните санкции към Русия няма да бъдат вдигнати, докато Крим не бъде възстановен на Украйна. Това бе последвано от множество официални изявления на официални лица от САЩ, като изказванията в подкрепа на НАТО на шефа на Пентагона, ген. Матис и вицепрезидента Майк Пенс по време на конференцията по сигурността в Мюнхен и в Брюксел. Това не означава, че спорните въпроси между съюзниците от НАТО са отминали, но вече е ясно, че страховете от едностранна „сделка“ на Тръмп с Путин са били напълно неоснователни. Може би най-ясният знак за тази отрезвяваща реалност за Москва е доказателството, че Кремъл е наредил да се смекчи възторга от „обещанията“ на Тръмп и през последните две седмици повсеместното му присъствие по руската телевизия значително е намаляло.

Това оставя въпроса за европейския принос към бюджета на НАТО като основна ябълка на раздора в алианса. Във водовъртежа от срещи по сигурността в Европа напоследък, представителите на американското правителство демонстрираха в изявленията си достатъчно ясна подкрепа за НАТО и Европейския съюз като цяло. В същото време, всички без изключение, споменаха императивността на европейския ангажимент за по-високи разходи за отбрана, ако желаят алиансът да остане основен външнополитически приоритет на Съединените щати. Докато европейските съюзници като цяло публично са потвърдили съгласието си относно необходимостта

да харчат повече, 

реалността често пъти е по-различна. Най-общо казано, държавите от Източна Европа, които са част от Алианса, досега са били много по-склонни да увеличат разходите си, за да съответстват на ангажиментите, поради усещането за по-остра заплаха от страна на Русия. Полша и Естония, например, са достигнали обещаните 2% от БВП за военни разходи. Отношението на западноевропейските страни, членки на НАТО, е различно. Германия, например, наскоро обяви с голяма шумотевица, че е увеличила с 2.1 милиарда евро разходите си за отбрана за 2017 г.. Въпреки това, въпросното увеличение би довело нейните военни харчове едва до 1,22% от БВП, и то в момент, когато германците се радват на бюджетен излишък от 8,5% от БВП, или около 250 милиарда евро. Ако това продължи, ще бъде трудно да се избегнат едни по-сериозни напрежения в съюза.

Препирните за бюджетите за отбрана са не само досадни, но биха могли да накърнят и де факто накърняват забележителната солидарност в областта на отбраната, която Западът проявява в продължение на десетилетия, след края на Втората световна война. И все пак, най-сериозното предизвикателство към евроатлантическия съюз досега произтича от фундаменталната промяна в геополитическите обстоятелства на НАТО от 1990 г. насам. Алиансът е създаден с едно-единствено право и основание на съществуване, а именно 

възпирането на съветската агресия в Европа

Съветският съюз вече не съществува и колкото и голяма да е заплахата на Русия на Путин, тя е много далече от мащаба на заплахата за Европа от бившия Съветски съюз. В същото време, никое от нарастващите предизвикателства пред сигурността на САЩ, като тероризма, безредиците в Близкия Изток и амбициите на Китай за хегемония, не са изключително в европейския обсег на НАТО. Вероятно това е имал предвид Тръмп, когато обяви НАТО за остаряла организация.

За народите от Източна Европа, които са обект на неоимпериалистическите агресивни замисли и дрънкане на оръжия на Путин, НАТО съвсем не е остаряло, но алиансът има нужда от изковаването на нова стратегическа мисия, за да се сдобие с обновена легитимност сред своите западноевропейски и американски избиратели. Борбата срещу тероризма и радикалния ислям, която подкопава основите на западните общества от двете страни на Атлантическия океан и ги застрашава, е най-добрият кандидат за нова и изключително важна мисия на НАТО.

Алекс Алексиев, bulgariaanalytica.org